Когато се качваш по склона нагоре,
скали и потоци минаваш с умора,
тежи и ветрецът,  едва те докоснал,
солено в очите боде те, но волен
усещаш духа си... тогава си мислиш
за всичко далечно от делника, сивия.

Тогава събуждаш заспали мечти,
отново напират въпроси, които
забравил си в будните детски очи,
а отговор нямат. Човекът все търси...
Но махнал с ръка  си се вкопчил в деня си
и  от дърветата вече не  виждаш гората.

Тогава, изострил докрай сетивата,
достигаш  до равно,  пред теб – синевата
с отблясък  зелен  нахлува  в очите ти.
Забравяш за мислите, поглъщаш лъчите...
И леко се плиска прохладна водата...
Отпускаш не само тяло, почива душата... 

Кристален е въздухът и е тихо – до болка.
Замаян от гледката,  безсловесен, без воля,
полека   започваш да виждаш контурите
отразени в дълбокото. А в тревите, потулено,
но искрящо, тъй алено, те поглежда омайниче.
И отново в магия потъват очите ти.

А сърцето ти – тука остава,  завинаги...