*
*
*

Ооо, знам аз
от какво лепят миглите сутрин,
когато слънчев лъч ги целува
или е хладно мъгливото утро. 

От прашеца,
който  меките дипли от сладост
разсипват, когато ги дръпнем
с изтръпнали пръсти.

От завесата,
която разделя двата живота.
Два или повече? И всичките истински!
Защото сме целите в тях.

И този прашец
омагьосва очите ни. За дълго
остава по миглите, да напомня
къде сме били и кога.

Да се връщаме.
Много пъти. Да търсим неистово
неизживяното, оставено там
за досбъдване...

Чак след време
обрасват пътеките с мъх,
а ние сме другаде
и отново сме търсещи...